Здравка Евтимова за ФрогНюз: Няма по-добро лекарство и няма по-см...
Това сподели пред ФрогНюз писателката Здравка Евтимова.
Ето и цялото изявление:
на новоучредената премия за фантастика „ Доктор Т. О’Конър Слоун ” в Съединени американски щати - по какъв начин посрещате тази вест, носи ли Ви задоволство?
Зарадвах се, когато научих. Когато човек получи такова самопризнание, за мен това е равнозначно на възходяща отговорност в идващите неща, които върша - да пробвам да върша по този начин, че да получавам още веднъж предложения за показване на нови ръкописи.
Разглеждам всяка премия като отворена врата и за хората, които четат книгата, и за тези, които са виновни за обявата на книги.
Нека кажем и това, че родената през 1830 година поетеса Емили Дикинсън е написала повече от 1800 стихотворения. От тях приживе са оповестени единствено 10 и то не в литературни издания, а във вестници - да вземем за пример за увеличение на млеконадоя, увеличение на реколтата от царевица и така нататък Много нейни съвременници са получавали огромни литературни награди. Имената на тези нейни съвременници са забравени, а Емили Дикинсън с нейните приживе оповестени 10 стихотворения е поетеса, чието творчество е обичано в целия свят, с помощта на нейната сестра, която е съумяла след гибелта на Емили Дикинсън да показа стиховете на сестра си.
От края на предходната година в новия Ви алманах “Луничави разкази ”. Признавам, че на мен тази линия от луничави хора в историите от сборника изключително ми подхожда. Затова ли “Луничави разкази ”?
В сборника има няколко описа, в които героините са луничави. Те са или дами, или девойки. Аз обичам луничките. Те са сестри на луната, която всяка вечер се появява, с цел да ми каже лека нощ. Ако човек е добър, в случай че носи наслада на другите, то луничките по лицето му осветяват пътя тъкмо както луната осветява нашия път - изключително на пълнолуние. Затова сборникът с разкази бе кръстен по този начин. За заглавието благодаря на моя прелестен редактор Красимир Лозанов. Той е татко на заглавието и на романа ми “Резерват за хора и вълци ”. Той измисли и заглавието на “Луничави разкази ”. Настина благодаря ти, Краси!
Авторите нормално не обичат да описват от кое място черпят ентусиазъм, по какъв начин се основават персонажите си. Все отново обаче задавам въпроса - от кое място идват историите, които разказвате по страниците?
Ако би трябвало да обобщим, ще ми бъде мъчно. За всеки обособен роман ми се е случвало да имам проект да напиша нещо. За моя огромна наслада не се получава нищо от проекта, който съм направила - разказът ме изненадва. Обичам изненадите - хубавите, само че даже и неприятните са добре пристигнали. Героите в разказите нямат началниците. Аз минимум съм им шеф, в никакъв случай не съм била шеф и постоянно съм отказвала да бъда. Когато разказът избяга и прави каквото желае, героите постъпват както желаят, аз се усещам доста щастлива, тъй като още веднъж не съм шеф, а съм просто човек, който живее краткотрайно в тази история, в описа, по-късно си потегля и чака разказът да за заживее в сърцето му. Понякога това случва, от време на време не.
Сравнявам всеки роман с човек - някой с по-добър шанс, различен с по-лош. Докато обаче индивидът е жив, разказът е жив, постоянно има вяра да се случи нещо положително - разказът да се бори за своята по-добра орис.
Четейки Вашите разкази, ми се коства, че честа тематика е човешката мощ и това по какъв начин да се преборим със обстановката, без значение каква е тя. В тази връзка - знак защо е разделянето на нашето общество, имаме ли потребност да потърсим дружно тази мощ?
Нашето общество е разграничено. Ние обаче не би следвало да се опасяваме от това. Разделението е симптом, че хората мислят, че построяват своето лично мнение. Въпросът е по какъв начин да се опрем на личното мнение, с цел да реализираме общ прогрес. Подобен метод е фиктивен още преди раждането на Христос, преди християнската епоха. Сократ го е споделил - дано да погледнем с положително око другия. Дали нашето око ще бъде положително, дали ще е изпълнено с схващане, или ще е просто едно око, което ще търси недостатъци, каквото и да е окото, ориентирано към другия, дано да гледа с почитание.
Всеки човек е сплав от положителни, положителни, красиви черти, само че и от отблъскващи черти. Ако се концентрираме върху тези негативни, отблъскващи черти, ние ще спечелим зложелател. Но дано си помислим, че и ние имаме такива негативни, неособено приятни черти. По-добре е в действителност да съсредоточим вниманието си върху мощната страна на индивида, да я намерим и изключително в случай че индивидът е по-млад, по-неопитен, да кажем - ето това е силата ти, това е твоят гений, това е най-голямото благосъстояние, с което разполагаш. Талантът не може да бъде пречупен, той може единствено да бъде покрит от тонове недоумение, от тонове липса на внимание. Въпреки всичко обаче геният, като една упорита река, пробива земните глъбини и намира своя извор.
По-добре е вместо да чакаме десетки години геният на индивида на пробие и да откри своя извор, дано бъдем тези, които ще видят този гений, ще подадат ръка на индивида. Ако не ни е изключително прелестен, дано не му пречим. По този метод това разделяне, което толкоз доста стряска редица хора, ще се трансформира в трамплин към реализиране на обща цел. За да реализираме обаче тази обща цел, би трябвало да имаме отношение на почитание към страната, с която беседваме, даже и да опонираме един против различен, страната, с която се борим. Когато уважението участва, трамплинът стартира да работи и общата цел се оказва колкото и сложна, в последна сметка постижима.
Можем ли да кажем, че част от това почитание е говоренето на истината? В момента живеем измежду разнообразни операции на информацията, измежду дезинформация. Полезна ли ни е истината?
Няма по-добро лекарство от истината и няма по-смъртоносно оръжие от истината. Зависи в чии ръце, в чие схващане ще попадне тази истина и по какъв метод тя ще бъде употребена.
Ако даже към доста съгрешилия човек, човек, направил доста неверни стъпки в живота си, с които доста е наранил другите, подходим с истината, само че по метод, както лекарят отрязва гноясалата плът, с цел да зарасне раната и индивидът да се върне още веднъж в територията на здравето, в случай че нашата истина е точно този скалпел, който отстранява гнилото и оказва помощ на хората, на общността да оздравее, тогава тази истина е мощна, мощна.
Възможно е обаче истината да бъде употребена като метод непрестанно да бъде натяквано на хората - ето ти си долнокачествен, ти не ставаш. Нека си помислим какво споделя и Ботев: “Проклет бил човек вуйка ми! Проклет е, майко - споделям ти ”. Казвал, “че човек няма да стана, а ще да тлея в тюрма, и ще ми капнат месата на Кара-баир на кола! ”. Ако кажем - " това е истината за тебе, ти се провали и тук, и там, на следващия ден отново ще се провалиш ", по какъв метод тази истина ще помогне? Тя желае да погребе индивида.
В нашите ръце е истината да се трансформира в средство, което лекува, в средство, което освен наскърбява, само че и изважда индивида от тинята.
Аз съм надълбоко уверена, че даже истината да унищожава някого, тя е едно горчиво и тежко понасяно от организма лекарство, което в последна сметка има добър резултат. Този човек - в случай че е умен, а множеството хора са мъдри, тъй като животът не разрешава на немъдрите да оцеляват доста дълго време - би си споделил: “Щом толкоз доста приказват против мен, има защо да приказват. Нима желая да слага в центъра на моята галактика един нарушител, какъвто съм, един апаш, какъвто съм. Не, аз съм човешко създание и когато извършвам кражба, аз унищожавам най-ценното в себе си - умеенето да направя общността щастлива ”. Смятам, че подобен човек, който е сбъркал, който е оплют - въпреки и с същински обстоятелства, има късмет още веднъж да се трансформира в почтена персона, в заслужен член на обществото.
Това ме интересува доста - по какъв начин един изменник може да се трансформира в елементарен, почитан човек и допустимо ли е това.
Как смятате - допустимо ли е, виждали ли сте го?
Виждала съм първи проблясъци на тази трансформация. Не зная по какъв начин ще приключи, само че още веднъж зависи от хората към индивида, почнал метаморфозата - дали ще го посрещнат с оскърбления, дали ще го натикат в ъгъла и няма да беседват с него, или ще се откри най-малко един - един е задоволителен, с цел да помогне на индивида да усети, че когато лъже, той заличава себе си; когато краде, той краде от себе си; когато основава зло, когато копае гроб на другия, копае личния си гроб - неслучайно я има поговорката “който копае гроб другиму, самичък пада в него ”.
Познавам двама такива индивида, вземам участие в подобен развой. Най-трудният път стартира от една най-малка стъпчица. Щом направиш тази дребна стъпчица, вярата е да не се пречупиш по пътя. Ако не се прекършат, ще им оказваме помощ. Желая им триумф!
Говорейки за пътя, седим при започване на новата 2024 година. Какво бихте желали да донесе тя?
На първо място, на всички хора по света - и на положителните, и на неприятните, поисквам устойчиво здраве. Нека това устойчиво здраве е основата на тяхната наслада, на любов, която не са срещнали - нека я срещнат. Да посрещат доста млади, здрави деца в фамилиите си. Семействата, които дълго са чакали деца, годината да им донесе едно младо диво детенце у дома.
За мен здравето е преди всичко. Това включва и здравето в международен мащаб. Здравето на човечеството е мирът. Надявам се, през новата годината, колкото и мъчно да бъде, оръдията да замлъкнат, дроновете да не бъдат вдигани, самолетите бомбардировачи да стоят на стоянки и да бъдат привеждани в подготвеност единствено за ремонт. Искам плачът на майките по изгубените им синове да престане.
Знам, че това е доста мъчно. Знам, че нито една страна, нито един народ не би трябвало да бъде подлаган на изтребване. Моята голяма вяра - колкото и илюзорно да наподобява - е оръдията да замлъкнат.
Именно този политик, който ги заглуши, ще остане в историята, както е останало в паметта на хората името на Александър Велики. Политиците в международен мащаб имат големия късмет да увековечат имената си в историята. Децата да учат за тях, само че не да се каже какви лагери за заличаване са построили, какъв брой врагове са избили и по какъв начин са довели до цялостна разруха личния си народ, а светът да запомни от нашите дни политик, който е съумял мъчно да направи невъзможното постижимо - довел е мир на света.
Това е вярата ми за новата година - мир. Знам, че е мъчно изпълнимо, само че това е фантазията ми. Затова сме и хора - да се борим за очакванията си и Вселената, която някои назовават Господ, да ни подари осъществяването на нашите фантазии.
Интервю на Илияна Маринкова
Ето и цялото изявление:
на новоучредената премия за фантастика „ Доктор Т. О’Конър Слоун ” в Съединени американски щати - по какъв начин посрещате тази вест, носи ли Ви задоволство?
Зарадвах се, когато научих. Когато човек получи такова самопризнание, за мен това е равнозначно на възходяща отговорност в идващите неща, които върша - да пробвам да върша по този начин, че да получавам още веднъж предложения за показване на нови ръкописи.
Разглеждам всяка премия като отворена врата и за хората, които четат книгата, и за тези, които са виновни за обявата на книги.
Нека кажем и това, че родената през 1830 година поетеса Емили Дикинсън е написала повече от 1800 стихотворения. От тях приживе са оповестени единствено 10 и то не в литературни издания, а във вестници - да вземем за пример за увеличение на млеконадоя, увеличение на реколтата от царевица и така нататък Много нейни съвременници са получавали огромни литературни награди. Имената на тези нейни съвременници са забравени, а Емили Дикинсън с нейните приживе оповестени 10 стихотворения е поетеса, чието творчество е обичано в целия свят, с помощта на нейната сестра, която е съумяла след гибелта на Емили Дикинсън да показа стиховете на сестра си.
От края на предходната година в новия Ви алманах “Луничави разкази ”. Признавам, че на мен тази линия от луничави хора в историите от сборника изключително ми подхожда. Затова ли “Луничави разкази ”?
В сборника има няколко описа, в които героините са луничави. Те са или дами, или девойки. Аз обичам луничките. Те са сестри на луната, която всяка вечер се появява, с цел да ми каже лека нощ. Ако човек е добър, в случай че носи наслада на другите, то луничките по лицето му осветяват пътя тъкмо както луната осветява нашия път - изключително на пълнолуние. Затова сборникът с разкази бе кръстен по този начин. За заглавието благодаря на моя прелестен редактор Красимир Лозанов. Той е татко на заглавието и на романа ми “Резерват за хора и вълци ”. Той измисли и заглавието на “Луничави разкази ”. Настина благодаря ти, Краси!
Авторите нормално не обичат да описват от кое място черпят ентусиазъм, по какъв начин се основават персонажите си. Все отново обаче задавам въпроса - от кое място идват историите, които разказвате по страниците?
Ако би трябвало да обобщим, ще ми бъде мъчно. За всеки обособен роман ми се е случвало да имам проект да напиша нещо. За моя огромна наслада не се получава нищо от проекта, който съм направила - разказът ме изненадва. Обичам изненадите - хубавите, само че даже и неприятните са добре пристигнали. Героите в разказите нямат началниците. Аз минимум съм им шеф, в никакъв случай не съм била шеф и постоянно съм отказвала да бъда. Когато разказът избяга и прави каквото желае, героите постъпват както желаят, аз се усещам доста щастлива, тъй като още веднъж не съм шеф, а съм просто човек, който живее краткотрайно в тази история, в описа, по-късно си потегля и чака разказът да за заживее в сърцето му. Понякога това случва, от време на време не.
Сравнявам всеки роман с човек - някой с по-добър шанс, различен с по-лош. Докато обаче индивидът е жив, разказът е жив, постоянно има вяра да се случи нещо положително - разказът да се бори за своята по-добра орис.
Четейки Вашите разкази, ми се коства, че честа тематика е човешката мощ и това по какъв начин да се преборим със обстановката, без значение каква е тя. В тази връзка - знак защо е разделянето на нашето общество, имаме ли потребност да потърсим дружно тази мощ?
Нашето общество е разграничено. Ние обаче не би следвало да се опасяваме от това. Разделението е симптом, че хората мислят, че построяват своето лично мнение. Въпросът е по какъв начин да се опрем на личното мнение, с цел да реализираме общ прогрес. Подобен метод е фиктивен още преди раждането на Христос, преди християнската епоха. Сократ го е споделил - дано да погледнем с положително око другия. Дали нашето око ще бъде положително, дали ще е изпълнено с схващане, или ще е просто едно око, което ще търси недостатъци, каквото и да е окото, ориентирано към другия, дано да гледа с почитание.
Всеки човек е сплав от положителни, положителни, красиви черти, само че и от отблъскващи черти. Ако се концентрираме върху тези негативни, отблъскващи черти, ние ще спечелим зложелател. Но дано си помислим, че и ние имаме такива негативни, неособено приятни черти. По-добре е в действителност да съсредоточим вниманието си върху мощната страна на индивида, да я намерим и изключително в случай че индивидът е по-млад, по-неопитен, да кажем - ето това е силата ти, това е твоят гений, това е най-голямото благосъстояние, с което разполагаш. Талантът не може да бъде пречупен, той може единствено да бъде покрит от тонове недоумение, от тонове липса на внимание. Въпреки всичко обаче геният, като една упорита река, пробива земните глъбини и намира своя извор.
По-добре е вместо да чакаме десетки години геният на индивида на пробие и да откри своя извор, дано бъдем тези, които ще видят този гений, ще подадат ръка на индивида. Ако не ни е изключително прелестен, дано не му пречим. По този метод това разделяне, което толкоз доста стряска редица хора, ще се трансформира в трамплин към реализиране на обща цел. За да реализираме обаче тази обща цел, би трябвало да имаме отношение на почитание към страната, с която беседваме, даже и да опонираме един против различен, страната, с която се борим. Когато уважението участва, трамплинът стартира да работи и общата цел се оказва колкото и сложна, в последна сметка постижима.
Можем ли да кажем, че част от това почитание е говоренето на истината? В момента живеем измежду разнообразни операции на информацията, измежду дезинформация. Полезна ли ни е истината?
Няма по-добро лекарство от истината и няма по-смъртоносно оръжие от истината. Зависи в чии ръце, в чие схващане ще попадне тази истина и по какъв метод тя ще бъде употребена.
Ако даже към доста съгрешилия човек, човек, направил доста неверни стъпки в живота си, с които доста е наранил другите, подходим с истината, само че по метод, както лекарят отрязва гноясалата плът, с цел да зарасне раната и индивидът да се върне още веднъж в територията на здравето, в случай че нашата истина е точно този скалпел, който отстранява гнилото и оказва помощ на хората, на общността да оздравее, тогава тази истина е мощна, мощна.
Възможно е обаче истината да бъде употребена като метод непрестанно да бъде натяквано на хората - ето ти си долнокачествен, ти не ставаш. Нека си помислим какво споделя и Ботев: “Проклет бил човек вуйка ми! Проклет е, майко - споделям ти ”. Казвал, “че човек няма да стана, а ще да тлея в тюрма, и ще ми капнат месата на Кара-баир на кола! ”. Ако кажем - " това е истината за тебе, ти се провали и тук, и там, на следващия ден отново ще се провалиш ", по какъв метод тази истина ще помогне? Тя желае да погребе индивида.
В нашите ръце е истината да се трансформира в средство, което лекува, в средство, което освен наскърбява, само че и изважда индивида от тинята.
Аз съм надълбоко уверена, че даже истината да унищожава някого, тя е едно горчиво и тежко понасяно от организма лекарство, което в последна сметка има добър резултат. Този човек - в случай че е умен, а множеството хора са мъдри, тъй като животът не разрешава на немъдрите да оцеляват доста дълго време - би си споделил: “Щом толкоз доста приказват против мен, има защо да приказват. Нима желая да слага в центъра на моята галактика един нарушител, какъвто съм, един апаш, какъвто съм. Не, аз съм човешко създание и когато извършвам кражба, аз унищожавам най-ценното в себе си - умеенето да направя общността щастлива ”. Смятам, че подобен човек, който е сбъркал, който е оплют - въпреки и с същински обстоятелства, има късмет още веднъж да се трансформира в почтена персона, в заслужен член на обществото.
Това ме интересува доста - по какъв начин един изменник може да се трансформира в елементарен, почитан човек и допустимо ли е това.
Как смятате - допустимо ли е, виждали ли сте го?
Виждала съм първи проблясъци на тази трансформация. Не зная по какъв начин ще приключи, само че още веднъж зависи от хората към индивида, почнал метаморфозата - дали ще го посрещнат с оскърбления, дали ще го натикат в ъгъла и няма да беседват с него, или ще се откри най-малко един - един е задоволителен, с цел да помогне на индивида да усети, че когато лъже, той заличава себе си; когато краде, той краде от себе си; когато основава зло, когато копае гроб на другия, копае личния си гроб - неслучайно я има поговорката “който копае гроб другиму, самичък пада в него ”.
Познавам двама такива индивида, вземам участие в подобен развой. Най-трудният път стартира от една най-малка стъпчица. Щом направиш тази дребна стъпчица, вярата е да не се пречупиш по пътя. Ако не се прекършат, ще им оказваме помощ. Желая им триумф!
Говорейки за пътя, седим при започване на новата 2024 година. Какво бихте желали да донесе тя?
На първо място, на всички хора по света - и на положителните, и на неприятните, поисквам устойчиво здраве. Нека това устойчиво здраве е основата на тяхната наслада, на любов, която не са срещнали - нека я срещнат. Да посрещат доста млади, здрави деца в фамилиите си. Семействата, които дълго са чакали деца, годината да им донесе едно младо диво детенце у дома.
За мен здравето е преди всичко. Това включва и здравето в международен мащаб. Здравето на човечеството е мирът. Надявам се, през новата годината, колкото и мъчно да бъде, оръдията да замлъкнат, дроновете да не бъдат вдигани, самолетите бомбардировачи да стоят на стоянки и да бъдат привеждани в подготвеност единствено за ремонт. Искам плачът на майките по изгубените им синове да престане.
Знам, че това е доста мъчно. Знам, че нито една страна, нито един народ не би трябвало да бъде подлаган на изтребване. Моята голяма вяра - колкото и илюзорно да наподобява - е оръдията да замлъкнат.
Именно този политик, който ги заглуши, ще остане в историята, както е останало в паметта на хората името на Александър Велики. Политиците в международен мащаб имат големия късмет да увековечат имената си в историята. Децата да учат за тях, само че не да се каже какви лагери за заличаване са построили, какъв брой врагове са избили и по какъв начин са довели до цялостна разруха личния си народ, а светът да запомни от нашите дни политик, който е съумял мъчно да направи невъзможното постижимо - довел е мир на света.
Това е вярата ми за новата година - мир. Знам, че е мъчно изпълнимо, само че това е фантазията ми. Затова сме и хора - да се борим за очакванията си и Вселената, която някои назовават Господ, да ни подари осъществяването на нашите фантазии.
Интервю на Илияна Маринкова
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ